Малка приказка за лъжата

Имало едно време една глава и едно тяло. Главата ръководела тялото. Но и винаги го чувала, какво то иска. Тялото носело здравата и усмихната глава. И му било спокойно. И хармонично. Защото, каквото чувствало то, главата се съгласявала. Нали без тяло, главата не можела да отиде където и се иска? Или пък да прави, каквото си намисли? Добре им било заедно, така, както били – Едно!

По същото това време, Лъжата си търсела дом. И както си бродела, бездомна, видяла един човек. Същият този, собственикът на главата и тялото, които си живеели добре и в хармония, така, като едно здраво цяло. Харесала Лъжата този дом – спокоен и доволен и се видял той. И се настанила. Настанила се между главата и тялото – в гърлото на човека.

И от този момент нататък, човекът започнал да лъже. Другите. Или поне така си мислел той. Но всъщност лъжел себе си. Главата му вече не се интересувала какво чувства тялото, а мислела за това, какво мислят за тях хората.

И човекът започнал да се извинява за неща, за които не изпитвал съжаление. Защото трябвало да бъде добър. И да бъде мил към хора, които даже не харесвал. Да бъде благодарен за неща, които не e искал. Главата казвала, че на човека му е приятно, да бъде с някого, а в същото време, тялото му искало да е на съвсем друго място. На тялото му се искало да изкрещи, че му е досадно, че не понася това или онова. Но в крайнасметка главата се усмихвала. Защото така трябвало. Когато питали човека - как е, той лицемерничел и даже благодарял, добре бил, въпреки че на устата му било да признае, че е слаб, и тъжен, и самотен. Но какво щели да си помислят околните хора?  Когато тялото му кипяло от гняв, човекът стискал зъби и пак бил добър. Защото така трябвало! Когато искал да вземе нещо за себе си и тялото му настоявало главата да мисли за себе си, то той пак живеел за другите. Нали в противен случай щели да го помислят за егоист!

Както всичко си има граници, така и един ден човекът усетил, че нито може повече да стиска зъби, нито да преглъща истини. Лъжата в гърлото му пречела! Тялото повече не искало да следва главата. Затюхкала се тогава главата:

- Горката аз, какво ще правя от сега нататък?

Колкото и да се жалвала, колкото и да сипела пепел отгоре си, толкова се заинатило и тялото, и не искало да продължава повече по този начин да живее.

- Какво искаш? – жално простенала главата.

А тялото, побесняло, изкрещяло:

- Не разбра ли? В началото бяхме едно, защото бяхме такива, каквито сме! Не разбра ли, че да сме такива, каквито сме, означава, че често ще бъдем отхвърляни от околните? Но пък ако винаги се подчиняваме на чуждите желания и представи за света, то значи да се намразим, да сме болни, да сме нещастни, да сме тъжни. Аз не искам така. Искам за съм здраво и доволно тяло.

Ти избирай пътя, как да стане това! Глава си! Кой знае, може дaнамерим хора, които ни приемат - такива, каквито сме?? Без да се налага да лъжем.

Кремена Станилова,

публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

Ако статията ти харесва, моля сподели я на стената си във ФБ.

Ако желаеш да получаваш подобни статии на лична поща, абонирай се за поредицата статии "Ловци-разбивачи на психологически митове" или "Митове, които правят живота ни сложен и тревожен.

ЗА ИНФОРМАЦИЯ И АБОНАМЕНТ КЛИКНИ ТУК!